Андрешко

— Ще стигнем рано, господине. Във видело ще стигнем. Ей го селото — хе, под горичката там! Виждаш ли? Като прехвърлим оня баир, ниския, и то, кажи-речи, сме стигнали.

И младият каруцар, като замаха камшика над конете, подвикна им силно и ободрително:

— Дий — хей!… Ди-и, господа!

Четирите колелета на каруцата запръскаха по-силно из рядката кал на селския път. Разслабеният й скелет глухо затропа посред печалното, пусто и разкиснато от дъждовете поле. Селянинът извика още веднъж, намести се по-добре на сандъка, върху който седеше, отметна от главата си влажната качулка на дебелия ямурлук и безучастно си затананика под носа.

— Как беше ти името, момче? — обади се из грамадния си вълчи кожух дебелият господин, който седеше в каруцата.

Момъкът продължаваше да си тананика.

— Ей, момче! — извика високо и дрезгаво господинът.

— А? — обърна се момъкът.

— Името, името? Как беше ги името?

— Андрешко.

— А-а — Андрешко… Хитрец си ти-и-и! Всички станахте такива. Лукави станахте вие, селяците. Знаете само да лъжете и да хитрувате… И как се преструвате! Гледам ги в съдилището… Овчичка, такъв, глупав, пък той цял вълк! Играят си със съдията.

— Прост народ сме ние, господине, само ни навикват. На вас така ви се чини, ама то не е така. От простотия хитруват нашите селяни. От простотия и от сиромашия.

— А-а-а — от сиромашия, от сиромашия… Пусто дърво недодялано! От сиромашия се оплакват, а пиянствуват като скотове.

— От добро ли е?… Не, не е от добро… Че пиянствуват — пиянствуват, всички пиянствуват. За добро, а не от добро… Това човек като вас може и да си го запише.

— А-а, май и ти си пийнал, приятелю! Пък млад си още, мустаци не са ти никнали… Вашите селяци, пиши ги пропаднал народ и туй то!

— Пиши ги ти, господине, ние не знаем да пишем — рече момъкът и като се обърна към дръгливите си коне, подвикна им:

— Дий, дий, господа! — и се замисли.